DOUBLE SIDE написа


#Нехайство и традиции

Институцията имаща тези правомощия е Община Хасково. Тази община новата и старата, отново упорито не иска да признае правата на гражданите извън пределите на “ретро” амбициите си. Екипа на HASCOOL си остава зад поредният сигнал за екологичния капан, в който са попаднали всички хасковци живущи на улица „БАЛАТОН” благодарение на бездушието на общинските институции и тяхната явно обременена съвест. Иде реч за помийната яма, в която се е превърнала реката преминаваща по протежението на улиците „Балатон” и „Илинден”. В течение на години се правеха доказателствени журналистически разследвания за замърсяването на реката с отровни препарати от обработката на кожи, както и установяването източника на това замърсяване. За съжаление винаги без резултат. Общината, която винаги е била стриктна в прибирането на данъци и такси от същото това място, изведнъж получава амнезия що се касае до проблемите на същите тези хора, чиито пари прибира за да е чисто около тях. Затова сигнала първоначално е отправен към тези които са задължени да вземат мерки оправяйки проблема защото е тяхно задължение, а след това ще бъде предоставен на тези, които ще помогнат с удоволствие изкарвайки на бял свят мръсното бельо на не една нечиста чиновническа съвест.

На вниманието на тези, които ще го направят !

За визуализирането на сигнала предлагаме поредица от снимки, които показват актуалното положение и в момента.


П.П. В резултат на НЕ/взетите мерки от загрижената за себе си Хасковска община ежегодно се получава ето какво :

#Моята учителка

Контейнерите за боклук до блока.
Тук всяка сутрин идваше жена,
във вехти дрехи, слаба ,невисока,
с количка, а през зимата с шейна.

Преглеждаше в сместа добре нещата,
отделяше полезните на вид.
Изглеждаше ми странно тя позната,
в походка, маниер, гърбът – превит.

Бях все зает, началник в общината,
до службата ме караха с кола.
И само сутрин, точно до вратата
я виждах – беше с очила.

Веднъж обаче тя ме заговори.
Попита ме с усмивка за часа.
Невероятно близка ми се стори.
И я познах – познах я по гласа.

Бе моята учителка любима
в последния гимназиален клас.
Заместваше почти една година.
Бях влюбен в нея. Слушах я в захлас.

Цял ден на работа за нея мислих –
УЧИТЕЛКАТА, станала клошар.
В бюрото нещо търсех, нещо чистех-
бях станал ученикът – Божидар.

Не бе познала в мене ученика.
Самият аз бях доста променен –
солиден, тежък, лика и прилика
с мастит, авторитетен бизнесмен.

На заранта я чаках много рано.
Прекрасно утро. Неработен ден.
В боклука ми на дъното прибрано
лежи кашонче, дар голям от мен.

Усетих зад гърба си, че пристига.
Изсипах кофата с боклук завчас.
И без дори главата да повдигна,
прибрах се бързо на бегом у нас.

В кашончето бях сложил 300 евро,
кафе, парфюм, кутия с шоколад.
Вълнувах се и бе ми малко нервно,
но в себе си се чувствах много млад.

Закусих и полегнах на дивана.
На входната врата се позвъни.
Излязох да отворя – никой няма.
Пред прага – плик, кашончето – встрани.

„Не те ли учих драги Божидаре,
че всяка работа краси Човек.
Дори и бедността от Бога дар е,
дори и в двадесет и първи век.

Нима в очите ти съм просякиня?
Срамуваш се да поговориш с мен.
Обратно връщам твойта милостиня
и знай – ще легна гладна този ден.

Не прося милост, бедността не крия.
Клошар съм, няма как, не върша грях.“
Това прочетох, щях да се убия.
Учителката вече не видях.